DeutschПОЕЗИЯ И ПРОЗА
Ружа Велчева
Отсякоха дървото под прозореца ми
Белязали го бяха с кръст зелен -
каква ирония! -
и дни наред безмълвно пита
"защо" пръстта,
която ще го погребе...
А още имаше корона
дъхава и силна,
в която птиците гнездяха
и корените му,
преливащи от сокове,
лудуваха във майката - земя.
Но тялото му бавно се привеждаше
под непосилния товар
от страсти и тъга.
Ах, тялото -
ковчегът тесен
за всяка скитница - душа...
Душата ми, потресена, се свлече
до шепата трески,
кървящи на пръстта.
Господи,
не позволявай
и мен така да посекат!
Признание
Търново мое,
есенно-златно,
с витата Янтра,
с къщи-усмивки
по скатовете…
И при мен есен е,
но съм далече,
безнадежно далече -
под чуждо небе
тебе сънувам
в самотните вечери…
Търново мое,
епично
и царствено -
баладично,
богоизбрано,
богопомазано…
През вековете -
трън в сърцето
на варвари,
кръстоносци
и османлии…
Търново мое,
призрачно-приказно,
люлка и гроб
на боили, царе
и поети …
Коленича за прошка -
дълго бродих
под чуждо небе,
но само ти остана
в сърцето ми
да светиш…
Вик
Българийо на лудите комити,
Българийо на гордите царе,
нима забрави чест и горда слава,
та примирена си сега на колене?
Обезлюдява топлата ти пазва,
отлитат младите без път назад.
Умират старците, унизени и забравени,
преди да легнат кротко във пръстта.
Какъв е този мрачен жребий,
каква е тази българска прокоба,
на свобода да вият вълците,
а агнетата - все да са под ножа!...
Българийо на лудите комити,
за да пребъдеш и след нас дори,
побързай, докато надежда още има -
Авгиевите си обори помети!