DeutschПОЕЗИЯ И ПРОЗА
БАБА МИ ОТ РУСЕ
Солмаз Камуран
Турската писателка Солмаз Камуран, позната на читателите с романа „Естер – една еврейка в османския двор”, през миналата седмица гостува отново в страната ни, за представянето на втората си книга на български „Вятърът на Дарданелите”. Този път домакините от ИК „ПАМЕТ” бяха приготвили изненада на световноизвестната авторка – пътуване до Русе – родното място на баба ú по майчина линия. С присъщата ú емоционалност г-жа Камуран „изля” чувствата си върху белия лист. д-р Панайотка Панайотова, преводач на книгите на голямата турска писателка Солмаз Камуран
Баба ми по бащина линия произхождаше от стар истанбулски род и беше една истинска изискана дама. Начинът ú на обличане, маниерите, тонът ú, предизвикваха в околните респект. Шапките, ръкавиците, роклите, в чиито подгъви изкусни френски шивачи правеха скрити места, в които насипваха сушена лавандула, та като минава подире ú да остава аромат на цветя; обувките с високи токове бяха неразделна част от нея. От устата ú не можеха да се чуят думи като „обувки”, „рокли” – тя казваше „искарпин”, „роб”, първите намираше прекалено груби за една и стинска дама. Сутрин, седнала на люлеещия се стол пред прозореца, с една ръка галеше снежнобелия котарак Понпон в скута си, а в другата държеше чашката от фин китайски порцелан и отпиваше на бавни глътки сутрешното си кафе „с малко захар”. После оставяше празната кафяна чаша върху сребърния поднос зад гърба си и запалваше една от ония ароматни цигари с опиум, които премрежваха погледа и събуждаха въображението. Кълбетата дим я забулва и ú придаваха тайнственост.
Някои казваха за нея, че е високомерна и егоистка, но на нас ни беше забавна. Свиреше прекрасно на ут и ако я помолехме достатъчно, макар уж с неохота в началото, започваше да пее на мен и по-малката ми сестра прекрасни песни и арии. Някои от тях все още си спомням… За дядо си, който бил главен лекар на Военно-морската болница в Касъмпаша болница казваше „Дядо ми, пашата”.
Баба ми по майчина линия никак не приличаше на нея. Винаги беше на крака, винаги работеше, май не знаеше какво значи да седиш! Може би навик, останал ú от грижите по шестте деца, които беше отгледала. Винаги беше в кухнята. Къщата ú блестеше от чистота. Нали сте чували да казват „Мед да покапе на пода – можеш да го оближеш” – толкова чисто беше. Когато излизаше навън се обличаше изискано и с вкус, но никога, абсолютно никога натруфено и префърцунено. Никога не я чух да пее. Не се и усмихваше много. Май от внуците си най-много обичаше мене щом в?? ?наги се отнасяше към мен с особена топлота, затваряше си очите пред белите ми и намираше време да отговаря на многобройните ми въпроси, дори когато готвеше пред печката… Обичах да спя вечер при нея. Разказваше ми интересни приказки, но аз най-обичах да слушам разказите ú за местата, от които беше дошла. Защото баба ми по майчина линия беше дошла от друга страна, от България, от Русе. Едва седемнадесет годишна се беше влюбила в дядо ми, тогава офицер и след едно дълго пътуване с влак бе пристигнала в Одрин. Разказваше ми как яздела кон по бр?? ?га на тихия син Дунав, за аромата на липи, който изпълвал улиците напролет, смешно имитираше звуците, които издавали многобройните бели гълъби по улиците на Русе. После ме караше да повторя молитвите, на които ме учеше и двете, прегърнати заспивахме. Когато говореше за дядо си казваше просто „дядо ми”.
Градът на баба ми по бащина линия беше и моят град – знаех това. Истанбул беше реалност. Градът на баба ми по майчина линия обаче беше нещо по-различно – въображаем и загадъчен… Възможно ли беше Русе да бъде толкова красив, колкото баба ми разказваше? Години наред си мислих, че носталгията бе подхранвала и украсявала образа на града.
Минаха години, майката на баща ми почина, след нея и майката на майка ми си отиде. С времето споменът за тях избледня и само от време на време ме навестяваха спомените за тях и това, което ми бяха разказвали. .. Въпреки това никога не забравих напълно тези две толкова различни жени. Кореняк истанбулийката – майка на баща ми и русенлийката, майка на майка ми. Защо да крия – втората винаги беше в сянката на първата – тя беше дама, тя беше тукашна, тя идваше oт славен род. Другата – тя какво? Тя беше просто някаква си преселника…
Случи се така, че двете жени изплуваха с нова свежест в паметта ми и застанаха пред мен като живи.Това, което открехна капака на сандъка със спомените бе превеждането на книгата ми „Вятърът на Дарданелите” на български. Преди година „Естер – една еврейка в османския двор”, а сега и „Вятърът на Дарданелите” и аз, без да ми е минавало през ума по-преди, започнах често да пътувам към съседна България. Първо Бургас, после Пловдив, после София… Дърветата от двете страни на постланите с павета улици, симпатични къщи с еркери, позастарели вис?? ?ки блокове, църкви – някои скромни и тихи, други със златни кубета, тук-там някоя малка джамия, зелени паркове и красиви площади с много скулптори и паметници в тях и винаги и навсякъде читателите ми с цветя в ръце. Където и да бях обаче винаги ми се искаше да видя и града, в който се беше родила майката на майка ми. И ето, че този път, след приключване на работата ни, любезните домакини от издателска къща „ПАМЕТ” ме изненадаха изключително приятно – заведоха ме в града, който до сега живееше само в спомените и въображението ми. Двете с Мари я се качихме в колата и в един необичайно топъл и слънчев за октомври ден потеглихме към Русе. От двете страни на пътя се редяха борове, брези, тополи, чинари, дъбове… О, Боже, каква палитра от цветове си пръснал тука – бежово, жълто, оранжево, червено, вишнево, кафяво… Вълшебна картина, сътворена от вълшебна ръка… Дървета бързо пробягваха от двете ни страни, свежият въздух нахлуваше през отворените прозорци. В приказки и шеги стигнахме Велико Търново. От високото на хълма Царевец река Янтра, прилична на змия, криволичи между кацналите по високото къщи. Който е видял Търново от Царевец няма как да не се влюби в него. Искаше ми се да остана повече, но Русе ме теглеше към себе си. И ето ни отново на път. Надвечер пристигнахме в града на баба ми. Набързо оставихме вещите си хотела и се спуснахме по улиците на града. Вървях бързо по тъмните улици, сякаш познавах града. Какво да кажа – пред осветена сграда на театъра просто онемях… Хеле като разбрах, че някога на Русчук са казвали „малката Виена” едно чувство запърха в гърдите ми и ха-ха да изхвръкне като птица навън. И носът ми се вирна от гордост! Значи вярно било! Една от друг по-хубави сгради, площади, скулптори, паметници. Почти тичешком, водена от интуицията ми, завихме по една уличка и само след две минити пред нас се ширна Дунав! Макар и да не го виждахме добре вдишвахме дъха, усещахме свежестта, чувахме гласа му! Известно време мълчахме така. Мислех за баба си – майка на майка ми. Очите ми, мислите ми, ръцете ми, краката ми, вече не бяха само мои, бяха и нейни. Деветдесет години след като тя си беше отишла от тук, аз, внучката ú я върнах отново. Тръгнахме по уличкит е с надвесени от двете страни над тях дървета и показвайки си една на друга красивите двуетажни къщи, излязохме на малък площад. Седнахме в едно бистро. Сезен – усмихнатата сервитьорка-туркиня донесе виното ни. Гледах я и си мислех дали пък не ми е роднина. Усмихнах се вътрешно на себе си… Едва дочаках да се съмне, и веднага се впуснахме по улиците на Русе, да погледнем на града с „дневни очи”. Почти подтичвайки стигнахме до Дунав! Беше син, невероятно син! Казват, че Дуван бил син само в очите на влюбените. Дунав при Русе наистина е син! А може би и аз го гледах с влюбени очи! Май се бях влюбила в Русе! По пешеходните алеи, успоредни на реката, започваха да се появяват хора. Рибари работеха по лодките си. Градът се събуждаше. С особено вълнение в душата започнахме да се разхождаме по брега. Пред една църква се бяха събрали много ?? ?ора. „Има сватба” – каза ми Мария. Наоколо сградите от 19.век – красиви, величествени – украсени с фигури и орнаменти около прозорците, всяка пазеща своята история. Дали някоя от тях не знаеше историята на моята баба? Есента бе обагрила в топло жълто листата на липите – вече огромни дървета, за които баба ми ми беше разказвала. Вървяхме по дългата почти четири километра Александровска, а белите гълъби бяха навсякъде около нас. Усмихнати, празнично настроени хора, подобно на нас, се любуват на топлото време и красотата на града си. Гледах сградите от двете страни на булеварда – някои са реставрирани, други търпеливо чакат да бъдат докоснати от човешка ръка. На Славянска една от тези сгради е и домът на Нобеловият лауреат за литература Елиас Канети. Много малък е напуснал града, но въпреки това никога не го е забравил. Разбирам го. Русе не може да бъде забравен! И това, което го прави такъв не е само историята, а многото култури, които е приютил в себе си – различните хора, езици, религии… Добронамереността и толерансът едни спрямо други се усещат навсякъде. Права си, бабо, Р усе е прекрасен! Кешке истанбулската му баба да беше го видяла! Тогава, сигурна съм, щеше да гледа към тебе с други очи!
Връщайки се в хотела, в църквата, в която сутринта имаше сватба сега имаше погребение. Камбаните биеха по-различно. Животът е такова нещо – едно пътуване. Излишно е да се питаме какъв е смисълът му – ние определяме смисъла му, ние и историите ни…
Късно след обяд тръгнахме към София. Русе остана зад гърба ни, но вече знаех, че ще се върна отново.
нагоре